70-годишнината от уникалния факт на спасяването от депортация на 48  000 евреи от българските земи е повод да се питаме отново за неспасените евреи, за онези 11 343 души, депортирани към лагерите на смъртта, за участието на българската държава в тези процеси. Защо темата за съдбата на евреите в българските земи стана „гореща”, влезе в нови политически употреби и битки между свидетелства, между историографски интерпретации на свидетелствата, между международни политически формулировки и призиви за „законодателство за паметта”?

Отговорът на този въпрос предполага да се вземат предвид множество моменти (посткомунизмът, краят на 1990-те и началото на 21 век, последните развития), множество сцени (българо-македонската, европейската, израелската, на САЩ), както също и разнообразни актьори (свидетели и оцелели от Холокоста, историци, публични интелектуалци, политически актьори и т.н.).

На едно първо равнище, международната видимост на съдбата на евреите в администрираните от България територии по време на Втората световна война нараства в степента, в която расте видимостта на спасяването на българските евреи през 1943 г. Спомняте си, несъмнено, отзвуците, които породи публикацията на книгата на Михаел Бар-Зоар през 1998 г., или дебатите относно мемориала „Българска гора” в Израел. Честването на една част от българската политика логично водеше до питането за другата част на тази политика, политиката в териториите, наречени „новоосвободени”. Налага се да имаме предвид факта, че оцелелите в Македония и България нямат нито едни и същи преживявания, нито едни и същи спомени и памет за войната. Противно на това, което понякога се пише в България, отменянето на паметника, посветен на цар Борис III в българската гора, не беше следствие, на първо място, от износа в Израел на вътрешно българските полемики; то отразяваше съществуващите дебати вътре сред еврейските общности, имащи съвършено противоположни спомени.

Трябва да се вземе предвид и един втори параметър. Дълго се коментира настъпването на нова мемориална ера, белязана от вземането на думата от свидетелите, от една страна (тук, разбира се, си спомняме за работите на Анет Вивиеворка за „Ерата на свидетеля”), и от състезаването на жертвите, от друга (теза, често по-проблематична, струва ми се). Трябва обаче да се подчертаят и други динамики. След падането на комунизма много частни и публични институции (Мемориалният музей на Холокоста в САЩ, Центърът за документация, изследване, образование и възпоменание „Яд Вашем” в Израел, фондацията „Стивън Спилбърг”…) предприеха събиране на разказите на оцелелите и на наследниците на оцелелите от Холокоста, безпокоейки се да не би изчезването на последните свидетели да изличи спомена. В самата България около 800 евреи са участвали в мащабен проект по устна история на фондация „Стивън Спилбърг”, чиито видеоархиви се намират от 2005 г. в университета в Южна Калифорния. Подобни инициативи са срещнали очакванията на децата и на внуците на жертвите, които не винаги са виждали страданията на своите семейства, изразени в думи. Освен това, след падането на Берлинската стена, много евреи, произхождащи от Балканите, са можели да предприемат „пътуване до корените си” с надеждата да намерят следи от роднини и близки, да свържат отново разпръснатите нишки на паметта и фрагментарните разкази. Съвкупността от тези индивидуални и колективни постъпки допринесе за придаване на нова видимост на съдбите на евреите от България и от окупираните територии, там където, както точно показа професор Надя Данова, българската комунистическа и посткомунистическа историография е склонна да изтласква в периферията разказа за тяхното преследване[1].

Целият залог на историческата работа, но също и на публичната рефлексия върху Втората световна война, лежи именно в способността да се разбират заедно тези два типа разказа (за не-депортирането и за депортирането), които са две интегрални части на българската история.

В това отношение може само да се съжалява, че тази необходима рефлексия се оказва хваната в по-широката българо-македонска полемика за интерпретацията на регионалната история. Тук се преместваме към друга сцена, двустранна и европейска, на която се отиграват залозите, отнасящи се до започването на преговорите за присъединяване на Македония към Европейския съюз и публичните политики за миналото на правителството на Никола Груевски. Правителството на Груевски се зае да гравира в градското пространство на Скопие посредством сгради, паметници и статуи, един прочит на националната история, предлагащ на македонската нация античен етногенезис. Може би отчасти, защото беше вписан във видеосимулацията „Скопие 2014” от февруари 2010 г., проектът за музей на Холокоста в Скопие (Меморијален центар на холокаустот на Евреите од Македонија) е бил интерпретиран в България като една от фасетките на въпросните публични политики към миналото, фасетка, видяна като антибългарска. Но това значи, че се забравя, че началата на музея предхождат правителството Груевски и произтичат от създаването през 2002 г. на един фонд, предназначен за възпоменание и памет за Холокоста, на базата на финансиране, идващо от денационализацията на имуществото, принадлежало на депортираните македонски евреи, дотогава собственост на македонската държава. Вярно е, че подкрепата от страна на македонските власти за реализирането на филма Трето полувреме на Дарко Митревски в 2011 г. също допринесе за придаването на достоверност на подобна матрица на прочит в България, където от опит се знае, че кинематографичното производство може да обслужва политически каузи. Подобни полемики при все това могат само да вредят на провеждането на историографска работа и публичен дебат, крайно необходими, впрочем.

В началото, в основата, в дъното на зародиша на ядрената индустрия, преди всичко за военни, но в това число и за „мирни цели” лежи/ стои/ се намира възкресяването на един мъртъв, несъществуващ във Вселената химичен елемент. Името на този елемент е Плутоний. По хода на своите търсения и изследвания на зародиша на злото – ядрена енергетика – попаднах на оригинално обяснение за произхода на името на този химичен елемент. Реших да го споделя с вас, като начало на серия от материали, в които ще разгледаме ролята на този химичен елемент (94Pu, защото е номер 94 в таблицата на Менделеев) в реализирането на най-голямото зло, извършвано някога от хора срещу цялото човечество. А това е така, защото инженерното съоръжение „ядрен реактор” е създадено с една единствена цел – производството/възкресяването на този мъртвец, който да убива себеподобните на възкресителите си. Плутония е възкресен, за да се използва в атомни/ядрени бомби, но това от десетилетия се представя от ядрената мафия, пред цялото човечество - за „мирницели”. Постепенното опознаване на това чудовище – Плутоний – ще ви даде по-ясна представа за смисъла и целите на тази „мирна” индустрия – ядрената.